Дори не усетих кога
се простих със очите си –
ръждясали стари кинжали забити в земята.
С времето се променях - бавно.
С времето все по-дълбоко,
все по-тихо плачех в смеха си.
После стоманено- бяла усмивка
блесна в сърцето ми.
Падах, както падат ангели.
Чиста, като нова обвивка
върху стари подаръци.
Вече не можех да мисля.
Очите ми - бляскави ножове
се забиха в земята –
клинове във душата й.
Аз не плачех,
но пръстта се изплака в очите ми.
Остриетата мъртви от суета
се превърнаха в лястовици
и отлетяха.