КИСЕЛ ДЪЖД

Отдавна...

Ех, не съм била отдавна глуха.

И тъй отдавна нямам среща с тишината.

Кърви съзнанието ми - в прозрачна лудост

размазана отвътре по стъклата.

И пак отдавна съм спокойна като гъба -

разстлала над главата си чадър.

Гневът - горивото на всяка мъдрост

не се излива върху мен за да раста.

И съм изсъхнала в безгрижност -

търся повод,

да се напия с ярсот, дъх да затая...

Под слънцето, в самата благост,

в прокиснал сок да изтека.

Да се разтворя мекотата на земята

и камъкът втвърден да разтопя.

Отдавна искам да се срещна с тишината

и във лицето й безкрайно да крещя.

За да остана себе си накрая.

...

Сега крещя в ума си, но мълча.

Поглеждам през чадъра над главата си

и мисля как да се спася.