Не помня бащиния дом.
А щом си спомня - искам да забравя.
Когато във сърцето си поглеждам
дочувам само тупаници в мрака.
И босите крака в снега, декември,
събудени от гневния ни татко…
Пощипва Снежко няколкото крясъка
политнали над ядните му шепи.
Отидохме си, някак неусетно!
И стъпките ни толкова дълбоки
отдавна са попили във земята.
Пред портата си спомням вечери,
които никога не ще изгаснат.
И майка ми, която като котка,
със зъби брани малките си в мрака,
смирено вдигна малките си котета
на път към участта си на парясница.
Какъв ти дом? Какво ти синьо детство?
Онези нощи бяха като бъчва,
която няма дъно, но се блъска
по стълбите към бащината къща.
И ласките са били селски чаши
напълнени с последната ракия.
От онзи дом не искам да забравя,
мигът във който си отивах…
Comments