На баща ми!
Вън на двора ни имаше стара череша.
Не голямо дърво, но отрупваше клони със цвят.
Всеки в селото знаеше и следеше с насмешка
как и тази година ще върже навити листа.
Да, домът ни не беше щастлив, безметежен!
Моят татко редовно крещеше на двора отвън.
На ракия миришеше често, когато го срещнеш,
а очите на майка ми бяха убити от гръм.
Всяка пролет черешата сменяше дреха.
В семпло бяло отрупваше клоните в цвят.
Сякаш се плашеше да не чуе баща ми за нея
и да среже с трион остарелия неин гръбнак.
После връзваше плод, но незнайно за всички
всяка пролет умираше клон от черешата наша.
И наместо да дръпне дървото от земните сили
то изхвърляш плод изсушен и незрял по земята.
И така си растеше черешата в нашия двор.
Много време отмина, но тя продължи да цъфти.
Моят татко остана след нас да крещи като скот,
но ни нямаше вече да роним горчиви сълзи.
Изсушаваше клон подир клон от живота си,
а баща ми застанал на двора накрая решил –
тази пролет ще хване цвета за да върже дървото
и провесил въжето. След това го обвил.
Тази пролет черешата хвърли плода за последно.
Право в земята, прахосан, надолу провесен.
Ние срещаме с устни на татко студеното чело
и си вземаме сбогом сякаш е плод на череша.