SEARCH RESULTS

Искаш ли нежност? Страст на парцали, топъл сняг да се сипе, да те загръща мокра виелица? Да се подхлъзваш, устни да ти отвръщат, (следи в мокрото) да се приплъзват? Лъч във прозореца? Да отразяваш слънцето във очите си? В меки окови стиснатите ти пръсти да ме привличат и със стенания, непоносими ласки да ме обричаш? С думи безсмислени, гласно изречени, непознати за другите признания?   Нежност само да искаш...

Дърво-кастрат - това съм вече. Умрели клони без листа. Душа обръщам с длан нагоре да искам прошка от света. Но пак съм грешна - нещо в мен гризе кората ми до смърт. Под корена ми много време къртици ровят. Има кърт! И всеки вятър носи вести, заплахи, дъжд...Сега съм стръв. Дърво-кастрат без корен земен ще падна първа в този дъжд. Защото червеите в мен сърцето ми изпълват с кръв. Изтича в земните ми вени животът от последен дъх. ... Дърво-кастрат - това съм вече, а утре ще съм само пръст. Последни корени под мен опитват да се закрепят.

Конците на болката връзвам сама и възлите мятам през рамо. Сега не боли, но преди съм била най - голямата кървава рана. Добрите хирурзи с две точни стрелки са рязали с тиха умора. То времето шие със здрави конци в душите на силните хора.

Усещал ли си онзи гъдел, който пропълзява през нощта, пронизва те, и упорито те подлъгва да не заспиваш без да си разбрал? И без да се усетиш търсиш думи, да изразиш желанието си да спреш, да се обърнеш и да му отвърнеш? Усещал ли си този луд копнеж, когато искаш да откриеш защо нощта е нужна на света? Защо е нужно да е тъмно? Тежат клепачите, внезапно си заспал, а после - пак се ражда утро и без да искаш си разбрал- нощта е нужна просто за да съмне!   Боли, за да останеш цял!

Отдавна... Ех, не съм била отдавна глуха. И тъй отдавна нямам среща с тишината. Кърви съзнанието ми - в прозрачна лудост размазана отвътре по стъклата. И пак отдавна съм спокойна като гъба - разстлала над главата си чадър. Гневът - горивото на всяка мъдрост не се излива върху мен за да раста. И съм изсъхнала в безгрижност - търся повод, да се напия с ярсот, дъх да затая... Под слънцето, в самата благост, в прокиснал сок да изтека. Да се разтворя мекотата на земята и камъкът втвърден да разтопя. Отдавна искам да се срещна с тишината и във лицето й безкрайно да крещя. За да остана себе си накрая. ... Сега крещя в ума си, но мълча. Поглеждам през чадъра над главата си и мисля как да се спася.

Има неща – по-дълбоки от всичко! *** Тъмни облаци, скриват бели жени...и деца... Стъпки – ту напред, ту назад, като танц, но накриво и следи подир тях – пълни с прах. Затъмнени полета върху белият лист – нещо скриват!? Запетаите плачат над тях... Дъх за последно – след това мълчаливите линии ще продължат да мълчат. Някой проплаква сълзливо, както проплаква хлапак. Черни забрадки и черни блузи, скриват белият ден. Моите бели мисли стават сиви, като небето, когато плаках над теб. Но не казах на никого, колко щастливо можеше да е в онзи ден, ако знаех, че на реда напръскан с мастило има една мисъл...за мен!

Късно ли е вече, или тъй е твърде късно станало за мен? По градовете казват хората са вън за да покажат волята си с песни.   По градовете имало места, където можеш да си гол по залез. Не телом, но да ходиш по душа, какъвто никога не си се раждал.   И имало места, където, да седнеш сам под гъстата си сянка. Да се погалиш с длан и въпреки това да си отидеш вкъщи не получил ласка.   По градовете имало лица по-цветно сиви от асфалта. Дъги, развети като знаменца, но никаква любов не ги разклаща.   Аз закъснях ли вече, или да? От този град отдавна се отрекох. И този град от мен се развенча заради непознатата ми цветност.   По градовете казват, a в града ти крачиш бързо и далече. Аз тъй категорично закъснях, че няма как да те намеря вече.

Страхувам се да се превърна в бяла страница и всеки сляп да се опитва да чете, да ме надписват и да ми поставят граница. Страхувам се да ме делят на две! Но ако спра да се преливам в бялото написвам се сама върху листа, разчитам се сама и съм си станала единствения отвор към света.

Някой откъсна във мен и последния корен, но като бурен изскубнат пак избуях. Корени нямам! Нямам дори цветове, но намерила сили в дъжда на тихия спомен се вкоренявам, защото плевелите живеят добре!

Промяната на времето напира в мен. Ще е дъждовно днес! Над старите основи ще се сипе град – от хорски хули, от интриги, от непокълнали очаквания... Избистрена от болката, накъсана от размисли събирам в шепите си дъжд – да се напия с истина. Нагазила във непосилен гняв оставам жадна за възмездие. Знам - не мога да се променя. Не мога да премеря всяко правило. Живея в измерение невярно, сгрешено по рождение, облечено във истини – измислени, фалшиви, но и искрени. Опитвам се да превъзмогна себе си (навярно невъзможна цел) за истински човек)? Променям се със времето и знам - наистина не съществува истинност!

Ще ида на брега, ще се изкъпя, ще преобърна мръсния хастар. Без пясък, без вълни, без риби ще паля камъните в жар. Ще се вклиня в нощта, ще медитирам, измислила нирвана ще летя. Сама със себе си не мога да избирам, дали да съм жестока или зла. Ще се обърна бавно, ще се видя, зад рамото си ще вървя. Ще се докосна и ще се прегърна изкъпана от суета.

Една вълна без път, без бряг да се разбие, мълчи в очите ми и чака да умре. Сънувам се убита от безсилие – вълната трябва да живее във море! А се огъвам – вятъра обрули ми клонаците. Мечтите ми умряха. Само спя. Представям си претъпкани пристанища преди да се събудя от съня. А съм пустиня вкоренена във оазиси – под мен вода, но няма я навън. Изгубвам се във собствените пясъци и се надявам всичко да е сън. А то е сън – реален сън в живота ми. По – страшно е да спиш – не виждаш път. Събуждам се – вълна, без път и без пристанище... Събуждам се и чакам да заспя.