SEARCH RESULTS

Пред мъртвата надежда на човека стои една възкръснала змия. Не е библейско, а съвсем човешко да погребем човека с песен на уста.   Да му подхвърлим залък хляб и глътка вино веднага щом заринем тленността му, а приживе, като отхвърлен питомец да сме прескачали душата му.   Но не е страшно! Нашата надежда дори дълбоко под земята ще покълне и заедно със змийската ни дреха ще се смени, когато се разсъмне.

На моя ред, на моята корица, в дъха на цъфнали дървета под небето в една невзрачна локва се оглеждам, а иска да погледна към морето.    От моето високо, от сърцето, от тихите вълни на кървав прилив, опитвам да погледна надалеко, а в погледът ми всичко е мъгливо.

Той не обича, защото е сляп. Той ме гледа с очи от началото. И освен, че ме гледа е млад, и оставам си млада за него. И освен, че е минало времето, и безброй незапомнени хора той се спира при мен неизменно аз го чакам макар да съм нова. Нова, имам предвид променена (малко сиво в косата си имам). Той обича, защото за него там е цялата моя харизма. Там са двете деца и животът. Там е нашият дом и тъгата. Там животът е паднал погромно и след сивото в миг ще изгасне. Там по сивите мои пътеки сме летели във ято от двама. Той обича защото усеща, че и аз го обичам безкрайно.

Що за човек си, кажи ми, щом отново вървиш по колене? Тътриш се, а милиони години, еволюцията те е променяла. И е поправяла грешките в генетичната ти програма. Ей, човеко, вземи си бележка – нужна ти е промяна!

Дори не усетих кога се простих със очите си – ръждясали стари кинжали забити в земята. С времето се променях - бавно. С времето все по-дълбоко, все по-тихо плачех в смеха си. После стоманено- бяла усмивка блесна в сърцето ми. Падах, както падат ангели. Чиста, като нова обвивка върху стари подаръци. Вече не можех да мисля. Очите ми - бляскави ножове се забиха в земята – клинове във душата й. Аз не плачех, но пръстта се изплака в очите ми. Остриетата мъртви от суета се превърнаха в лястовици и отлетяха.

Хайде, кажи си тарифата, ще си платя за щастие. Колко красиви мигове вече смених за ядове? Колко добри постъпки си ми наказал вече? Бузите ми една след друга все се въртят към тебе. И от очите ми лъскат тъжно твоите щедри дарове. Щастие срещу мъка - всичко при теб се плаща! И си играем двамата на добри продавачи – аз ти предлагам себе си срещу добри илачи да излекувам раните, от предишните ти лекарства – уж със сладникав привкус, ала все нагарчат. Сякаш е стока, Господи, твойта благословия – плащам си всяко щастие както се плаща сирене. Хайде, кажи ми Боже, тайната си тарифа!

Време е! Моят пашкул натежал от влакна се пропуква отвсякъде. Всички плетки, всеки пласт от мечти, опит за бягство, всичко е част от растежа на звяра, който изяде душата ми. Бяла мрежа от лепкава слуз. Мокри нишки разпъвам навсякъде. Бягство? Вън е сълзата, която прояде лятото. И аз – опашкулена, малка твар оцелявам като си крия тялото за да се върна някога, когато ще съм открила крилата си.

Когато се родих, покълнах от черупката на орех. Раздрах земята с грозния си вид, но пуснах в тялото й корен.   Не чувах плач, не виждах даже тъмната й дреха. Приех земята с тъжния й смях и я прегърнах за утеха.   Протегнах клон, направо във окото на небето. Засмуках сок  от моя мокър дом и се родих в зелено.

Не помня бащиния дом. А щом си спомня - искам да забравя. Когато във сърцето си поглеждам дочувам само тупаници в мрака. И босите крака в снега, декември, събудени от гневния ни татко… Пощипва Снежко няколкото крясъка политнали над ядните му шепи.   Отидохме си, някак неусетно! И стъпките ни толкова дълбоки отдавна са попили във земята. Пред портата си спомням вечери, които никога не ще изгаснат. И майка ми, която като котка, със зъби брани малките си в мрака, смирено вдигна малките си котета на път към участта си на парясница.   Какъв ти дом? Какво ти синьо детство? Онези нощи бяха като бъчва, която няма дъно, но се блъска по стълбите към бащината къща. И ласките са били селски чаши напълнени с последната ракия. От онзи дом не искам да забравя, мигът във който си отивах…

Не отваряй на непознати! Трудно е да ги настигнеш докато бягат с душата ти сгъната в джоба, смачкана, като билетче от кино. Той е запомнил репликите и не забравя в колко часа прожектираш стражата пред вратата, която няма име. Той знае афишите. Знае всичко, което трябва да изиграе, твоята роля на невидима и небесно сините ти проклятия. Трудно е да се разбирате ако е без субтитри.   Не отваряй на непознати, ако не искаш да гледаш филма им.

Моето малко сърце е стената от камък, която не сринах, която разбих, но иззидах наново. Вратите на ада с табелка за рая, се хлопват. И мисля да си отивам при мъжа, който чака да го прегърна, а не разбира колко е трудно да си прецакан но да обичаш... Нужно е да го повтаряш за да запомниш колко лесно е да забравиш, че не можеш. Или не искаш? Знам, че някой ден ще стана камък, който си няма име, но е обичан.

Вярно е – сега съм паяк. Мрежите си здрави ги плета. В ъглите на празната ми стая няма към кого да съм добра. И не мога да обичам другиго - вече се научих да греша. Имам си съдба – да бъда луда, влюбена във края на света. В себе си, не търся чудо. В ъгъла на моята душа, няма да се види ако млъкна нито сантиметър от тъга. Само нишките летят в заблуда, хвърлени да ме спасят.   Нищо друго! Нищо друго!   Падам в мрежите си пак. Уловът ми – мъртва пеперуда, с две пречупени крила. Две рогца отпуснати от удар. Моите мечти ли са това? И плета прозорчета, пролуки. Може би решетки си плета? Може би през тях ще се промуши в празното пространство да летя?