SEARCH RESULTS

Когато се родих покълнах от черупката на орех. Раздрах земята с грозния си вид, но пуснах в тялото й корени.   Не чувах плач, не виждах даже тъмната й дреха. Приех земята с тъжния й смях и я прегърнах за утеха.   Протегнах клон направо във окото на небето. Засмуках сок  от моя мокър дом и се родих в зелено.

Този ангел беше с раздрани крила, (а тогава не вярвах във ангели). На ръба на живота, тъжно свел рамена той се хвърли и падна в краката ми. Беше тъмно. Беше време за сън. От крилата му капеше вяра. Беше скръстил тревожно ръце без да знае защо е наказан. Той не беше разбран и не беше видял онзи Бог пред когото се молеше, но решен да успее, с открито лице вярваше, че ще се справи. И падаше… С наранени криле спираше да се прекръсти. И не знам, но гласът ми се скъса да крещя към твореца отгоре, който само сочеше с пръст, но не беше видял колко нощи ангела пръскаше да лети стиснал само кръста си. А крилата му скъсани вече не знаеха как се лети. Просто бяха прекършени. Аз - човекът протегнах ръце и го прегърнах за да възкръсне. Беше светло. Беше станало ден. Той назаем си взе от душата ми. Заизтегля я с длани до тънък конец и по него достигна до Рая.

Погледни, погледни през прозореца! Днес вали, както вчера и утре. Различават се само хората с погледи като на смъртници.   Те не знаят къде са тръгнали и не знаят дали ще стигнат. По алеите в дните стъпкани всички хора ще се разминат.   Ще се нижат едни след други, баби, дядовци, малки внуци, но очите им - празни свещници ще се препъват в мрак на буци.   А прозорецът гледа тъжно през прозрачната си учуденост. Как не виждат отвънка хората вътре в себе си, че са счупени?

На баща ми!   Вън на двора ни имаше стара череша. Не голямо дърво, но отрупваше клони със цвят. Всеки в селото знаеше и следеше с насмешка как и тази година ще върже навити листа.   Да, домът ни не беше щастлив, безметежен! Моят татко редовно крещеше на двора отвън. На ракия миришеше често, когато го срещнеш, а очите на майка ми бяха убити от гръм.   Всяка пролет черешата сменяше дреха. В семпло бяло отрупваше клоните в цвят. Сякаш се плашеше да не чуе баща ми за нея и да среже с трион остарелия неин гръбнак.   После връзваше плод, но незнайно за всички всяка пролет умираше клон от черешата наша. И наместо да дръпне дървото от земните сили то изхвърляшe плод изсушен и незрял по земята.   И така си растеше черешата в нашия двор. Много време отмина, но тя продължи да цъфти. Моят татко остана след нас да крещи като скот, но ни нямаше вече да роним горчиви сълзи.   Изсушаваше клон подир клон от живота си, а баща ми застанал на двора накрая решил – тази пролет ще хване цвета за да върже дървото и провесил въжето. След това го обвил.   Тази пролет черешата хвърли плода за последно. Право в земята, прахосан, надолу провесен. Ние срещаме с устни на татко студеното чело и си вземаме сбогом сякаш е плод на череша.

Понякога съм еректирала до крайност от подценения си пол, до надценената си важност. Понякога съм се изпразнила от стойност и свела поглед съм потънала в нормалност.   Запълнила съм всяка дупка на пространството със незначителни фантазии и крайности. Възбудена, като пчела около кактус очаквам да потъна в цветно щастие.   Отвън, отвътре. Всеки страстен миг е крачка повела към безкрая. Бягство? Или пък разтоварване на Аз-а от нереалните му блянове?   Отново се разтварям в глътка разум и пламвам, сякаш от последното причастие. Предавам се и всяка фибра, всеки атом потръпват за секунда във съгласие.   Достигам до последен ултиматум – възможна съм отвъд поставените граници!

Вземи ме в шепите си ако можеш да мога в тях да изтека. Ще бъда бистра локвичка от похот, ще бъда гъдел в твоята ръка. Дъга над твоята извивка слагам, дърво над сянката ти. Знам, ще бъда твоята въздишка зряла родена в сутрешна роса.

Смокинови устни, рано узрели под слънцето – искам да ги откъсна, искам да ги размърдам. С чисти ръце – мити в росата на утрото бавно да ги отъркам, с моите устни да ги обгърна. Свежи, узрели до пръсване, жадно стаени помисли. Ще си откъсна пръстите само да ги докосна.

Моят татко изпразваше пълните чашите. После масата шепнеше нещо на празното дъно. Сякаш някаква замъглена нещастност преизпълваше хляба поставен до тях да изсъхне.   Ние хапвахме бързо и лягахме тихо в леглата си. Не брояхме овце, а сърдити и тежки юмруци. Те летяха от другата стая без крясъци и се спускаха право в сърцата на буци.   После идваше ден и децата навън се отдръпваха сякаш цялата нощ е белязала с белег челото ми. Не играеха с мен, не защото погрешно постъпвах, а защото баща ми затваряше кръчмите нощем.   И бащите и майките бяха скроили доспехи да опазят децата от тази пропаднала сган. Аз детето изплащах изпитите чаши задето съм родена в дома на един непрокопсан баща.   Те ме пъдеха, сякаш им нося проказа. Сякаш техния татко ще „хване“ ракия от моя. Виждах тихия ужас в очите на техните майки разпрострян като чесън да гони вампири на двора.   Тъй пораствах и плащах дълга на баща си. Той отдавна пое към небесните кръчми и вино. Не успях да платя, нито грам от изпитите чаши, но изчистих дълга на детето от моето минало.

Днес си купих семеен билет за морето. Шепа пясък в хавлиите вкъщи донесох. Сякаш някой е хвърлил зар, който спира времето и е спрял на шестицата да се порадва. И напълно в реда си едното дете е настинало, другото вкъщи се цупи забило очи в телефона. Ние стиснали шепи, щастливи до пръсване игнорираме знаците и купуваме малко фъстъци. Чаши с вино, спокойствие крехко до пръсване. Привечер къпем тела във морето. Отстрани ни придрънква китара, неумело и леко сякаш всеки миг някой би я прогонил далеко. Ние крадем от заряда ѝ, сипваме в чашите вино. Този зар със шестицата хвърляме тайно през мрака. Казвам тиха молитва: „Нека морето го хване завинаги!“ Знаем, всичко е толкова преходно, толкова кратко! Щом се съмне всичко сегашно ще мине. Ще се върнем в дома си, където сме свикнали вече. Днес си купих семеен билет за обичане. Днес е просто красиво, без значение колко за малко.

Може би днес те разтърсих? Може би днес съм прогледнала? По средата на своята същност съм разпръсната до съвършенство. Сякаш с моето раждане някой е запратил в земята душата ми. И през живота си като мравка ще събирам трохи по Земята. Търся своите части. Усещам, че съм станала цяла от вчера. И от онзи ден, в който те срещнах. Знам, почти съм намерила себе си. Да почти. Аз и ти сме парчета! Там, в живота си срещам понякога невъзможно повредени части. Неприемливи някак. Несветли. Хора, в моята форма напаснати. Сякаш в цялата тази вечност не е само един подходящия­? Сякаш някой е чупил еднакво. Сякаш някой напасва сърцето ми. Но усещам, че въпреки формата, целостта ни е само формалност. Аз за теб, ти за мен до последно! След това се променяме плавно. После някоя друга размерност ще запълни душата вселенска. Вековечно, безкрайно, на части от любов във Вселената светва!

Една история за края на света, от който паднали наивните човеци. Разказа ми я сам сами ръба помахал лично на последния несретник. Изпратил ги с въздишка и възхита, че всеки бутал себе си към края. Един след друг, един след друг залитали и падали ли, падали надолу.   Оръжие! Война! Готово!   Сега е кал, която ражда пепел. Човекът пише кървава история преписана от старите тефтери. История, която е за края, но няма край щом има кой да пише. Застанали на своя ръб от ярост човеците един след друг залитали   и падали ли, падали надолу…

Дори ръцете имат съвест, когото спират в огнения ад – вълна от страст на простосмъртни, море изляло целия си гняв. И всяка длан е парещ въглен изгарящ тънкия ми свят. Вземи си колкото е нужно, докосвай всеки огнен цвят. Накрая спри да ме прегърнеш, с ръце пречистени от страст. Ръцете, зная, имат съвест, макар и силно да горят.